Стар учебник за оръдеен автомат 2А14 преписва и прави в електронен вариант курсант старшина Васил Тодоров

Един поостарял вече учебник за оръдеен автомат 2А14 е започнал да преписва курсант-старшина Васил Тодоров, който завършва военната специализация „Мотопехотни и танкови войски“ в Националния военен университет „Васил Левски“. Младият офицер от 144-ти випуск „Полковник Борис Дрангов“ се захванал с тази задача преди около месец с надеждата, че преди да си тръгне от Военния университет с лейтенантските си пагони, ще остави преписа готов.

„Оръдеен автомат 2А14 – описание и действие“ се нарича учебникът. От 1991 г. е и е писан още по старите правила на българския език, когато глаголите са завършвали на „ува“ като например „взаимодействува“. Докато го преписвам, осъвременявам езика. И качвам учебника в електронен вариант, така ще може всеки да го ползва без значение къде се намира“, казва курсант старшина Тодоров. Той успял да замени и снимките и вместо старите избелели черно-бели фотографии, сложил нови и цветни, които сам е направил.

Курсант старшина Тодоров признава, че иска да знае всичко за оръжията на Българската армия, защото тази тема му е страст. Заради това и един ден запретнал ръкави и поправил танковия тренажор, предназначен за обучение на бъдещите танкисти в университета.

Снимка

„Колегите ми понякога се шегуват с мен и ме наричат авиомайстор. Не съм, но мога да се справя с доста ремонти, а и това ми харесва. Затова, преди години, когато разбрах, че предстои реновиране на Инженерния корпус във Военния университет и за целта са нужни здрави и силни ръце, веднага отидох и даже успях да мотивирам ще мои колеги и приятели да се включат в бригадата“, усмихва се курсант-старшина Тодоров, който само след няколко дни вече ще е на служба в гарнизона в Ямбол и ще бъде командир на взвод.

Да бъде военнослужещ, е детската мечта на курсант-старшина Тодоров. Той казва, че няма спомен защо и как се е влюбил в униформата, но помни, че бил още много малък, когато започнал да дава един и същи отговор на въпроса „Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?“. „Когато завърших училище, кандидатствах в Националния военен университет. Препъна ме медицинската комисия, наложи се да си направя една операция и да изчакам да се възстановя. Тогава вече аз имах приятелка и тя започна да учи начална педагогика с чужд език във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. И аз някак реших да я последвам, кандидатствах, приеха ме, майка ми, която е начален учител, беше на седмото небе от щастие. Обаче аз не се чувствах добре и на следващия прием в НВУ отново се пробвах. И ето ме тук, на прага на самия край и с първо офицерско назначение“, казва курсант-старшина Тодоров.

Снимка

Той си тръгва от НВУ след като е опитал да влезе в ролята на преподавател, защото се наложило да замества и да води занятия на първокурсници. Бил е и командир на взвод дубльор, което е младша командна длъжност. За да разбере дали е бил добър командир, той събрал курсантите от взвода и поискал да му кажат как са се чувствали под негово ръководство. „Имаше забележки, които не приемам, защото зная, че младите ми колеги не са прави. Аз не съм готов да заобикалям устава. Но имаше и полезни коментари. Казаха ми, че съм първосигнален. Такъв съм, не умея да броя до десет. Перфекционист съм, тук станах такъв и съм свикнал, когато ми кажат нещо, да го направя веднага, а не да го отлагам във времето. Но не всички са като мен и от тук идват понякога разногласията“, признава курсант-старшина Тодоров, който преди няколко месеца стана горд баща на един малък Михаел.

„Срещнах майка му в родния ми Сливен, когато бяхме ученици. И с времето приятелството ни се превърна в любов. Предложих й да ми стане съпруга на сватбата на нейната братовчедка, която хвърли букета така че, Гюзюм да го хване. И аз, разбира се като един истински джентълмен,  й паднах на колене и тя каза „да“, разказва историята на сватбата си Васил Тодоров.

И допълва: „По името се досещаш, че тя е мюсюлманка. Майка ми до днес ходи четири пъти в седмицата в Петдесятната църква в Сливен – пъстро е, но взаимно се уважаваме и зачитаме религиозните си предпочитания“, споделя курсант старшина Тодоров, който почти през всичките си курсантски години се е грижил за храма „Св. Седмочисленици“ в Националния военен университет. Често почиствал свещниците и премитал църквата, преди да запали свещи да се усамоти.

„Вярващ съм и дори не ми е нужно да съм в църквата, за да разговарям с Него. Сутрин става, благодарен съм Му, че съм буден, че имам прекрасна съпруга, с която се обичаме и зачитаме. Благодарен съм за Михаел – най-голямата радост в живота ми. За това, че майка ми е здрава и е до мен във всичко“, казва курсант старшина Тодоров и, за да попълни цялата картина на своя живот, споделя, че е осиновен и знае това още от четиригодишен.

„Не знам защо точно тази вечер избраха нашите да ми разкажат, че много са ме искали и как са ме избрали. Обаче помня до последната секунда разговора и местоположението на всички мебели и всяка вещ в стаята, в която разговаряхме. И въпреки че съм бил само на 4 г., явно всичко съм разбрал и съм приел новината без драми. А и историята си я бива. Нашите отишли в един дом за сираци, като искали различни деца – майка ми се надявала на момиче, баща ми – на син. И макар че той бил доста непреклонен, първо им подали момиченце, което ревнало с пълна сила в ръцете на майка ми. Баща ми казал: „Не е нашето“. После им дали да гушнат момченце, което изиграло същия спектакъл. И така стигнали до мен. Нашите често ми разказваха, че, когато са ме взели на ръце, аз съм се хилнал до уши и така съм решил всички въпроси“, казва курсант-старшина Васил Тодоров.

Тук, във Военния университет, Васко се влюбил в народните танци и заобичал военната история на България. „В първи курс командир на батальона ми беше Евгени Пенчев, който вече е полковник от резерва. Когато му казахме, че искаме да танцуваме народни танци, той ни помогна да получим тонколона. И пак благодарение на него участвах в снимането на филма за Тутраканската епопея и във възстановката на Нишката операция“, споделя младият офицер.

Снимка Снимка