Преподавателят по военна история в Националния военен университет „Васил Левски“ доц. д-р Марко Златев е най-възрастният състезател в тазгодишния Държавен шампионат по стрелба с пистолет „Макаров“. Състезава се вече 31 г. в отбора на НВУ и има четири индивидуални призови класирания, а колко пъти се е качвал на почетната стълбичка с отбора, не помни. Участвал е в турнири и републикански първенства с пневматичен и малокалибрен пистолет и в тях е побеждавал веднъж дори и олимпийския шампион Таньо Киряков.
„Това състезание никога няма да го забравя. Бих го в стрелбата с пневматичен пистолет в основното упражнение през 1995 г., в което набрах 571 точки от максималните 600“, казва доц. д-р Марко Златев и веднага показва още една своя гордост – мишена с 98 точки от 100 възможни от подготовката си за Държавния шампионат с пистолет „Макаров“ през 1992 г., когато спечелил шампионската титла.
„Много различни са двете стрелби. При прецизната се стреля от 25 метра разстояние по спортна мишена номер 4 – с 5 пробни и 15 зачетни изстрела на три серии. Времето за стрелба е пет минути за пет изстрела. Точките са от 1 до 10, като в черния кръг са от 7 до 10. Останалите кръгове са бели, попаденията в тях се отчитат, но по принцип са слаби. Докато при бързата стрелба цялата мишена е черна, отчитат се попаденията от 5 до 10 точки, извън петицата, всичко е нула. При това тази мишена е подвижна – отваря се и се затваря. Затворена е за 7 секунди, отворена е за 3 секунди и в тези три секунди трябва да стреляш. Не гръмнеш ли, губиш изстрела“, обяснява доц. Марко Златев. Състезателите имат право на пет пробни изстрела и 15, които се зачитат. „Майсторството на стрелбата е да произведеш всички изстрели при възможно абсолютно еднакви условия. Тук се включват метеорологичните условия, балистическите условия, техническите параметри на оръжието и действията на състезателя. Особено при бързата стрелба, когато има само три секунди, в които трябва да вдигнеш ръката, да вдишаш, да пуснеш ръката, да издишаш и да задържиш дъха си в мига на изстрела. Аз тогава дори не гледам мишената, само я слушам“, обяснява доц. Златев. И уточнява, че той самият стреля с лявото око и постановката на тялото му е малко по-различна.
„Като отчетеш метеорологичните условия – скоростта на вятъра, движението на облаците, които понякога правят сянка върху мишената точно в мига на изстрела, има още няколко тайни за точната стрелба. Едната е оръжието да не се стиска, защото това напряга ръката, а пистолетът си тежи – с пет патрона е около 900 грама. Аз държа пистолета само с два пръста. Равната мушка и мерната точка са другите тайни. И накрая спускането. То трябва да е максимално плавно, толкова плавно, че дори самият стрелец да не очаква изстрела“, разказва още доцентът, който повече от 30 г. е преподавател по военна история в НВУ, а преди това четири години е водил занятията по танкоогнева подготовка. Минал по цялата йерархия на изборните длъжности. Бил е началник на катедра, зам.-декан, декан, зам.-ректор по учебната и научната част – последният на военното училище и първият на военния университет. Станал е полковник (вече от запаса), д-р по история, доц. по военно дело. Изучава военната история и е един от малкото, които се занимават с тази тематика толкова дълго време. „Бях в 8 клас, когато реших, че искам да кандидатствам във военното училище. Видях курсант артилерист и бях много впечатлен. После ми попадна обява за набиране на курсанти за Висшето народно военно училище в Търново, както се наричаше тогава Националният военен университет. Изчетох условията и разбрах, че за да стана курсант, трябва да съм завършил средно образование. И от нетърпение, кандидатствах в Априловската гимназия, а не в техникум, за да завърша за три години”, разказва доц. Златев. И признава, че в гимназията показал талант за изучаване на езици, затова по някое време започнал да се колебае за военното училище и се насочил към специалността „Международен туризъм”, която тогава се изучавала в полувисш институт в Златни пясъци.
„Но като ти е писано едно... Аз имам двама по-големи братя и те вече бяха служили по две години. Третият беше курсант в Шумен. Тогава законът казваше, че аз, четвъртият брат, имам право да бъда войник една година. Реших да отида в казармата и после да уча туризъм. Обаче нещата рязко се промениха. Промениха закона, който изравни службата и моята привилегия пропадна. Реших, че все пак е по-добре да стана курсант, вместо да губя две години в казарма”, спомня си доц. Златев. И кандидатствал. Пред приемната комисия казал, че иска да е свързочник, но му предложили командния профил и той приел. Така влязъл да учи в специалност „Танкист – строеви” и завършил първи по успех през 1974 г. в т.нар. Старо военно училище, випуск „Димитровски”. После искал да служи в танкова бригада, обаче във Военния университет нямало кадри и току-що завършилият офицер останал на служба във Велико Търново. „Още веднъж направих опит да променя живота си. Отидох да уча във Военната академия, където завърших първенец на випуск „Родопски” през 1983 г. Но и след това съдбата ме върна в Търново. Две години работих, но сякаш стоях на едно място. Затова се явих на конкурс за аспирантура по военна история и три години бях редовен аспирант в Московската военна академия „Фрунзе”, разказва доцентът. Там разработвал темата за българските политически емигранти, които след септември 1923 г. учили във военни училища и академии и останали на служба в Съветския съюз до 1945 г. Започнал да прави кариера в Института за военна история в София, когато съдбата се намесила за пореден път. Семейството му тогава живеело в Търново, а той все пътувал, за да е с него. В крайна сметка избрал семейството си, а така и Военния университет, където е и до днес.
Автор е на над 70 научни публикации, като интересите му са най-вече в областта на историческия опит на Българската армия, видните военачалници, военните конфликти, военнообразователните системи. Той е най-добрият изследвач на историята на Военния университет. Последната му книга е „Пагони в изпълнителната власт“ и представя министрите на България, учили във военното училище.
Сашка Александрова