20-годишната Теодора Иванова в момента е единственото момиче-пехотинец в НВУ

20-годишната Теодора Иванова е единственото момиче в най-мъжката специализация в Националния военен университет „Мотопехотни и танкови войски“. Теодора е на 20 години, идва от Видин и в края на първата си година като курсант казва, че е изключително горда с избора, който е направила.

Снимка Снимка

„Легендата разказва, че тук на всеки пет години едно момиче записва тази специализация. Не зная защо е така, аз не виждам нищо по-сложно и различно от другите специализации. Даже напротив – не уча математика, което за мен е огромен бонус, защото въобще не се разбирам с цифрите. Но някой нещо чул, повторил го няколко пъти и, нали знаете, когато едно нещо се повтори достатъчно на брой пъти, то се превръща в някакво правило и истина. Е, аз обичам да разбивам стереотипи“, усмихва се курсант Иванова и признава, че когато се явявала пред приемната комисия и споделила на останалите кандидат-курсанти какво е избрала, момичетата я погледнали изумени. „Опитаха се да ми обяснят в какво приключение ще вляза, но на мен ми харесва да съм приключенец. Защо да не покажа на всички, и на себе си също, че ние жените можем да се справим навсякъде. Да, често сме на занятия с цялото снаряжение, което тежи 10-15 кг., учим повече оръжие, имаме много полеви стрелби, но на мен ми харесва да стрелям. А до момента, в който не станах курсант, дори не бях хващала оръжие“, казва още Теодора.
Тя искала да бъде курсант още от времето, когато постоянно я питали каква иска да стане, когато порасне. Теодора отговаряла военна. „Нямам представа откъде ми е дошла тази мечта, защото в рода ми военнослужещи няма. Родителите ми само ме потупваха по главата с жест, който трябваше да значи: „Ще видим“. И аз на ум отговарях: „Ще видите вие“! Пораснах, дойде времето да изпълня заканата си, че ще видят те. Взех си изпитите, приеха ме и на нашите вече не им беше толкова забавно. Подкрепиха ме, но в началото не бяха особено съгласни, защото бяха чували, че тук никак не е лесно. Е, да, не е лесно, а и малкото им момиченце е само в по-големия град, което май повече ги тревожеше“, казва Теодора.
Успокоили се чак, когато видели дъщеря си на клетвата. А тя била с 12-13 кг. отгоре. „Приличах на катерица с ей такива бузи. Сега съм с поне 6 кг. надолу, но нашите още ми напомнят за това. Нямам идея как успях да кача толкова килограми след като всеки ден бяхме на плаца. Но майка ми каза, че човек качва килограми, когато е щастлив. Сякаш тогава приеха избора ми и си тръгнаха спокойни за Видин“, връща се назад във времето Теодора.
Тя избрала специалността си съвсем сама, чела, гледала клипчетата в сайта на Военния университет, питала. Така научила, че специализацията, която й харесва, се води „мъжка“, което само я амбицирало. Когато настъпил денят, се качила в колата си и шофирала сама всичките 360 км. до мечтата си.
„Далече е, така е. Пътят е пет часа, минава се през всички градове, села, селца и махали. След клетвата се прибирах всяка седмица, но след това реших, че не си заслужава и доста разредих пътуванията. А и първите 40 дни, в които нямахме право да напускаме района на Военния университет, нямах никакъв проблем“, признава курсант Иванова. След това казва, че най-трудно й било да свикне да дели стаята с още две момичета, които се оказали прекрасни хора. Като всички 32 момчетата в ротата й.
„Досега сме били заедно само веднъж, по време на оцеляването. Иначе съм постоянно с момчетата от взвода. Разбираме се с тях, опитвам се да върша всичките си задължения както трябва, за да не бавя никого. Те ме карат да бъда по-бърза, по-смела, по-добра, за да съм им равна в темпото и да не дърпам взвода назад. Зная, че няма как да вземат от моите задължения, но винаги ме питат как се чувствам, имам ли някакви нужди. Вече ги наричам приятели“, усмихва се курсант Иванова.
Със съвсем момчешка прическа е Теодора, затова и само по-плавните й движения и жестове, я издават, че е момиче. Преди няколко години тя решила да изненада майка си и една вечер се прибрала вкъщи без дългите си почти руси вълнисти коси. Преди няколко месеца боядисала косата си черна – да изпъква по-добре бялото й лице.
„При мен промените явно започват от външния ми вид. Но така ми е интересно. Харесва ми да се гледам в огледалото, когато съм с униформата. И не е вярно, че тя ни прави еднакви. На всекиго тя стои по различен начин, не само защото се движиш по различен начин с нея, сигурно вътрешната индивидуалност прозира отвъд униформата. Но не бих казала, че ми става като втора кожа. Личният живот с живота тук въобще не го смесвам. Има колеги, които го правят, но аз не искам така – аз съм човек и без униформата, и когато не казвам „тъй вярно“ и „слушам“. Това не трябва да се забравя, защото се губи целият смисъл. Освен това личният живот е почивката от професията. Колкото и да си обичаш професията, ако не можеш да си почиваш от нея, в един момент се изгубваш“, категорична е Теодора, за която униформата е символ, че е постигнала каквото е искала. „Засега е това и за мен никак не е малко, защото съм сбъднала една лична мечта. Рано ми е да философствам за чест и слава. Според мен, чак когато завърша, когато мина през тези пет години и пагоните ми вече не са жълти, тогава може. Тогава в аз и униформата ще излъчваме нещо много повече от сега“, казва Теодора.