Доц. д-р Марко Златев е най-дългогодишният изследовател на военната история

„След всичките тези 39 години, в които съм учил и преподавам в Националния военен университет „Васил Левски“, вече не мога да си представя, че е възможно да работя другаде. Макар че навремето няколко пъти опитах да  променя посоката на професионалното си развитие, но случайността или съдбата все ме връщаше във Военния университет. Обаче си мисля, че ако бях се захванал с международен туризъм, каквото ми беше едно от желанията, щях и там да имам успехи. Сигурно заради убеждението ми, че човек, когато се заеме с някаква работа, е по-добре да я върши както трябва или въобще да не се захваща. А и езиците ми вървяха. Тогава говорех руски и френски, после учих турски, на стари години се захванах и с английския“, казва доц. д-р Марко Златев.

Снимка Снимка

Той е специалист по военна история, въпреки че отначало четири години е преподавал танко-огнева подготовка. Има близо 90 научни публикации, като 40 от тях са свързани с историята на Военното училище във Велико Търново, от които три книги няколко студии. Автор е на учебник за световните войни. Минал е по цялата йерархия на изборните длъжности във Военния университет. Бил е началник на катедра, зам.-декан, декан, зам.-ректор по учебната и научната част – последният на военното училище и първият на военния университет. Полковник е (вече от резерва).

Снимка Снимка

В училище разбрал, че е влюбен във военната история и пак в училище осъзнал, че иска да бъде офицер. „Четирима братя сме, аз съм най-малкия. С третия от братята ми разликата в годините ни не е голяма и той си учеше уроците пред мен. И аз се научих да чета още преди да тръгна на училище. После, когато поотраснах, четях всичко - поезия, фантастика, художествена литература и най-често - исторически романи. Ще изпреваря малко събитията и ще ти кажа, че когато започнах да се занимавам сериозно с военна история, спрях да чета исторически романи“, усмихва се доц. д-р Златев.

Снимка Снимка

Бил в VIII клас, когато решил, че иска да кандидатства във военно училище. Видял курсант артилерист (негов земляк) и гледката го впечатлила. Няколко месеца по-късно попаднал на обява, че тогавашното Висше народно военно училище в Търново набира курсанти. Изчел условията и осъзнал, че за да стане курсант, трябва да е завършил средно образование. И понеже нямал търпение това да се случи, кандидатствал в Априловската гимназия, за да завърши за три години, а не в техникум, където трябвало да учи четири години. Успехът му бил достатъчно висок и го записали в математическата паралелка. Освен с точната наука, се справял отлично и с два езика – руски и френски. Затова в X – XI клас започнал да се колебае за военното училище и се замислил да кандидатства в специалността „Международен туризъм”, която тогава се изучавала в полувисш институт в Златни пясъци.

„Тогава случайността се намеси за първи път. Големите ми двама братя вече бяха служили по две години и законът ми позволяваше да бъда войник само една година. Казах си, ами добре. Приемат ме, служа и отивам да уча туризъм. Обаче изведнъж нещата рязко се промениха, измениха закона и службата се изравни за всички – две години. Замислих се - да вляза в казармата, после да уча… това е много дълго време, може би все пак е по-добре да стана курсант”, спомня си доц. Марко Златев. Започнал да се подготвя за приемните изпити, макар да нямал никакво време за това. Явил се и бил класиран под номер 120. „Випускът беше от 600 – 700 човека, така че моят номер 120 си беше истинско постижение предвид това колко малко време имах да чета за изпитите. Но ти го казвам заради друго. Исках да бъда свързочник. Приемаха 120 души в тази специалност, а аз дойдох тук със самочувствието на можещ, защото владеех морзовата азбука, бях се явявал на какви ли не състезания като ученик и бях печелил”, усмихва се доцентът и разказва как съдбата за втори път се намесила, за да промени избора му.

Снимка

Пред комисията той казал, че иска да е свързочник, обаче му предложили командния профил и той приел с помощта на един офицер, който вероятно е преценил, че този младеж ще бъде отличен танкист. Така Марко Златев влязъл да учи в специалността „Танкист-строеви” и… завършил първи по успех в нея. Годината била 1974 г. Марко Златев завършил в т. нар. Старо военно училище и бил випуск „Димитровски”.

После искал да служи в танкова бригада, обаче вузът нямал кадри и талантливият офицер бил оставен на служба във Велико Търново. „След време отидох да уча във Военната академия, където завърших първенец на випуск „Родопски” през 1983 г. Но и след това съдбата ме върна във Велико Търново. Две години работих тук, но бях на същото място, не се развивах и това не ми харесваше. Затова се явих на конкурс за аспирантура по военна история”, разказва полковникът от резерва. И признава, че и този конкурс не минал гладко, защото мястото било обявено за конкретен човек. Марко Златев обаче се преборил и три години бил редовен аспирант в Московската военна академия „Фрунзе”, където разработвал темата за българските политически емигранти, които след септември 1923 г. се учили във военни училища и академии и останали на служба в Съветския съюз до 1945 г. Докато работил по дисертация си, издирил и събрал имената на стотина българи.

Когато се върнал в България, започнал да прави кариера в Института за военна история в София и бързо се издигал в йерархията, когато съдбата се намесила за пореден път. Марко Златев отдавна имал семейство, което го следвало навсякъде, но сега то живеело в Търново и той често пътувал, за да е с тях. В крайна сметка избрал семейството си, което значело, че избира и Военния университет, където е преподавател и до днес.

Снимка

Доц. д-р Марко Златев знае много за всички войни, в които има българско участие - от първата - сражението при Онгъла през 680 г., когато Аспарух разгромява Константин IV Погонат и Византия признава съществуването на Българската държава до последната, която е Втората световна война. Може да говори по темата часове наред, с възхищение и признателност за героизма на българските войници. „В първата си лекция пред всеки випуск повтарям това, че военната история има за цел да ни покаже войните такива, каквито са били, а не такива, каквито на някои им се иска да са били. Имаме героични битки, имаме и поражения, обективността предполага да познаваме отлично и двете. Особено пораженията, защото от тях можем да научим много“, обяснява историкът и все пак признава, че една от битките, с които той, като българин, е особено горд, е превземането на Одринската крепост през 1913 г. „Има един немски военен теоретик и практик Фон дер Голц, който казва, че тази крепост може да бъде превзета само след шест месеца обсада и то само от пруската армия. Армията на генерал-лейтенант Никола Иванов прави това за две денонощия. Да вметна само, че ген.-лейт. Иванов е от първия випуск на Военното училище в София.18 чуждестранни делегации изучават българския военен опит след тази операция, затова съм толкова горд“, казва доц. д-р Марко Златев, който през 2017 г. е бил номиниран от Академичния съвет на НВУ за наградата на фондация „Герда Хенкел“ за постижения му в историческите изследвания. А през 2018 г., пак с решение на Академичния съвет, е удостоен с почетното звание „Професор на годината“ на Националния военен университет.

Когато не се занимава с войните и с тяхната философия, той стреля с пистолет „Макаров“. Състезава се вече 31 г. в отбора на НВУ и има четири индивидуални призови класирания, а колко пъти се е качвал на почетната стълбичка с отбора, не помни. Участвал е в турнири и републикански първенства с пневматичен и малокалибрен пистолет и в тях е побеждавал веднъж дори и олимпийския шампион Таньо Киряков. Обича и да спортува – тенис на маса, плуване, ски. Но най-често бяга на село. Купил си е къща в Големаните, където прекарва почти половината от годината със съпругата си. Там практикува усилена физическа работа и релаксира. Със съпругата си отглеждат за собствени нужди плодове, зеленчуци и над 50 вида цветя, които красят двора почти целогодишно. Нито един от двамата му синове не го е наследил. Но той не им се сърди, защото вече е разбрал, че рано или късно предначертаното в човешкия живот се случва.