Ефрейтор Ивелина Гуглева шофира линейката на НВУ

Ефрейтор Ивелина Гуглева шофира линейката на Националния военен университет „Васил Левски“ вече 15 години. Казва, че за това време е натрупала толкова истории, че ако някой ден се събуди писател, със сигурност ще напише книга.

Снимка

Ивелина попаднала в армията съвсем случайно, но вече 21 години носи униформата и признава, че се чувства добре в нея. Първото й работно място като кадрови войник било в Стара Загора, след това се върнала в родното си Търново и до ден днешен е във Военния университет.
„Една приятелка е виновна да съм в армията. Реши, че иска да бъде кадрови войник и започна да събира документи, за да кандидатства. Обаче трябваше да обикаля разни места, за да събере целия набор документи и за целта ѝ беше нужна кола. Аз имах, шофирам и тя ме помоли да я придружа. А аз реших, че така и така обикалям по разни институции с нея, защо пък да не си събера и аз всички тези документи. Тогава нямах и идея за какво са ми, обаче го направих“, разказва Ивелина Гуглева.
И така, момичетата се сдобили с нужните документи, дори се записали на курс по радиотелеграфия. После, пак по идея на амбициозната приятелка на Ивелина, двете се запътили да се явят на изпит в поделението в Честово. Не успели да се класират и за няколко седмици Ивелина забравила, че иска да става кадрови военнослужещ. Но телефонът ѝ звъннал един ден и двете момичета се оказали на път за Стара Загора.
„Е, там вече ме приеха. Взеха мен, но нея – не. И така аз се озовах телефонистка в една щабна рота към Международните сили за сигурност в Югоизточна Европа. Тогава щабът на силите се помещаваше в Пловдив, но когато това шефство изтече и щабът се премести в Румъния, ротата беше закрита. Аз реших, че искам да се върна във Велико Търново, но това се оказа доста по-трудно, отколкото ми се искаше да бъде. Просто закриха ротата, но на същото място започнаха там да сформират батальони за мисии, нямаше достатъчно военнослужещи и аз бях нужна. Но все пак, след време, успях да се преместя тук“, разказва Ивелина Гуглева.
Откакто е в Националния военен университет, тя е шофьор на линейка. Макар че длъжността ѝ сменяла имената си през годините, ефрейтор Гуглева прави едно и също – вози лекарите и сестрите от медицинската служба на НВУ. 
Първата линейка, на която се качила, била на възрастта на родителите й. Когато баща й, също шофьор на линейка, но в Спешна помощ, видял автомобила, веднага заключил, че колата е музеен експонат. „Колегите тогава ми скроиха номер. Връчиха ми ключовете и казаха: качвай се. Никой не ми обясни, че колата е не само възрастна, но и много особена. Освен че беше само с три скорости, се палеше от една ръчка, за която аз си мислех, че е ръчната спирачка. Аз се мъча, те ми гледат сеира. Пък то трябвало да подам контакт, да дръпна едно нещо, после да го отпусна… Тръгнах. И да ти кажа с гордост карах онази антика, защото никак не е лесно да поддържаш толкова стар автомобил, обаче военните се справяха“, обяснява Ивелина докато обикаля настоящата си линейка и показва нейните особености.
И тази линейка не е първа младост, обаче може да стигне и е стигала до София, до Пловдив, до Плевен, въобще докъдето е нужна. Не е влакът – стрела, но е също толкова интересна за околните, когато се появи някъде.
„Изобщо нямам желание да работя в Спешна помощ и да карам модерна линейка. От баща ми зная какви страхотии виждат и лекарите, и шофьорите там. Години му трябваха, за да свикне с трагедиите на хората. И аз имам истории в главата си, но не са толкова страшни. Някои спомени не са за разказване, но някои са достатъчно забавни, за да ме накарат да се усмихна“, казва Ивелина и допълва, че се е случвало да ги повикат за някой разболял се по време на учение курсант и обяснението е следното: „Ние сме тук, в една царевица“. „Идея си нямаш колко царевични полета има в селата около Велико Търново. Сигурно всичките сме ги обхождали. Но екипът, с който работя е чудесен, всички хора са сърцати, затова ми харесва тази работа“, казва Ивелина.