Пенка Христова вече 23 години поддържа стилни и здрави курсантските камуфлажи

Тя кърпи палатките, брезентите на камионите, камуфлажите и гащеризоните, пагоните по тях, нашивките, пердетата…, с една дума – всичко. Казва се Пенка Христова и длъжността й в Националния университет „Васил Левски“ е „Работник по ремонта на лични предпазни средства и защитни облекла“, но както самата тя казва: „На човешки език казано, шивачка съм“. Почти никой обаче във военния университет не я нарича по име. Курсантите й казват просто „лелче“, а офицерите я назовават с нейната марка „Пенка стил“.

Пенка Христова

„Преди време закърпих нещо на гл. серж. Данчо Христов, който за огромно съжаление вече не е между нас, и сложих на дрехата едно бяло парцалче, на което собственоръчно с химикалка написах „Пенка стил“. Той така се смя! И от тогава понякога слагам по едно такова малко етикетче на дрехите, които поправям и виждам, че това кара офицерите да се усмихват и никой не се сърди на това ми своеволие“, казва Пенка Христова, която, с малко прекъсване, работи във Военния университет вече 23 години.

За първи път прекрачила прага на университета през 1991 г., след като се явила на конкурс за мястото. Състезавала се с още седем кандидати и спечелила. „Бяха мрачни времена тогава – 1991 г. Съпругът ми беше офицер и, когато преместиха от Горна Оряховица тук Сержантското училище, трябваше и ние да се преместим. За мен нямаше работа, нито навън, нито тук, но скоро се пенсионираха две жени и аз заех мястото на едната след конкурса. Обаче през 2002 г., когато имаше огромни съкращения, съкратиха и мен. Върнах се шест години по-късно и така до днес“, разказва набързо професионалния си път Пенка Христова. След това уточнява, че е от Дебелец, но е завършила във Велико Търново Професионалната гимназия по моден дизайн в годините, когато това училище беше известно просто като КБУ-то. След това учила задочно за технолог в Русе с ясното съзнание, че едва ли ще работи като шивачка.

„Обаче, ето шивачка съм. По-точно аз се занимавам със сарафска дейност – с кърпежите. Не че не мога да ушия вече един камуфлаж, обаче това не ми е интересно. Да закърпиш скъсано място е далеч по-интересно за мен, защото мога да проявя творчество. Когато курсантът ми донесе скъсания си гащеризон, аз не натъкавам дупката с тегел, както обичайно правят хората, а подлагам друго парче плат. Но не парче от скъсан друг панталон в сиво, зелено или кафяво, защото така се променя униформата. Макар че много често, когато се върнат от отпуска, децата се връщат с точно така закърпени камуфлажи и се налага аз да поправям кръпката. Понякога използвам друг десен камуфлаж и така става по-фешън“, усмихва се Пенка Христова

След това категорично заявява, че трудни кърпежи за нея няма. Ако не се брои сменянето на скъсан цип на полар. „Пипкаво е и иска много търпение, защото поларът е мъхест плат и всеки бод се набива в него. При разпарянето трябва внимание, за да не се скъса платът. Обаче, знаеш ли, по принцип ремонтите са трудно занятие, затова и са скъпа услуга. В Америка например чифт дънки струват, да речем, 30 долара, а смяната на ципа – 20 долара. Защото и разшиването на ципа там е дълго и сложно упражнение“, признава Пенка Христова.

Тя често показва на курсантите как да си зашият пагоните, кръпките, скъсаните копчета. Позволява им да я наблюдават докато работи. „Някои от момичетата ми казват, че сме колеги, защото и те са завършили такава гимназия. Някои от децата са просто любопитни и искат да се научат. И заради всичките млади хора, които са около мен, си харесвам работата“, усмихва се Пенка Христова и казва, че след всичките часове работа във Военния университет, вкъщи тя време за шиене няма.